Най-новото постижение в центъра на София
Най-новото постижение в центъра на София
Захващам този текст, като реакция на публикувана в Клуб Z статия със заглавие „Най-новото унижение в центъра на София“ с автор Неда Нешева. Професионалното ми мнение можете да откриете в статия със заглавие „Един човек - видеограф“. Интернет търсачките услужливо ще ви отведат към него. Но нито споменатия текст, нито този който пиша в момента, са директно насочени към някой от моите критици. Те имат своите основания, знания, мотиви и характери, довели до заемане на съответната им позиция. Нямам намерение да изграждам защитни пледоарии. Моето желание има само две измерения: да не образувам поредната точка на противопоставяне между нас и да създам настроение за разбиране на подобни причудливи артистични изпълнения.
Първо измерение. Противопоставянето, само по себе си, не е беда. То е проява на характер и позиция, понякога е и първичен импулс за промяна на гледната точка. Да не си в клишето, по течението, според очакванията, е част от моралния императив на самия творец, това е част от неговия арсенал, инструмент за отстояване на независимостта. Така че реакциите на публиката в цялото им многообразие, са всъщност напълно съответни на многоликия автор с изненадващите му маневри и дразнещи изплъзвания от приетото и понятното. Не може да уплашиш куче с кренвирш. Аз ви храня, вие ме храните, ние се храним. Аз ви дразня, вие ме дразните, ние се дразним. Аз се противопоставям, вие се противопоставяте, ние се противопоставяме. Обаче. Ако искаме да мръднем от тази патова и враждебна в повечето си измерения позиция, може да направим лек преход към вникване в природата на противопоставянето. При това положение зейва възможността за провеждане на търпелив разговор за произхода и културата на публичното говорене. Доминиращите форми на противопоставяне, които всички ние колективно изживяваме, с активното съдействие на масмедиите, са до много голяма степен ефект от политическия манталитет на властта във всичките и форми. Те са върховна изява на националния характер, но имат придобитото свойство да легитимират и институционализират себе си. Публичното дебатиране е изява на надменност, арогантност, непукизъм, заядливост, дребнотемие, критика ad hominem, конформизъм, опортюнизъм, средство да доминираш или унизиш. Обществения разговор е форма на насилие. Тежестта на това поведение носят едновременно управлението и опозицията.
Политико-дискурсивната ос между управляващи и опозиция е ексхибиционистично-воайорския пилон, около който се формира общественото мнение и качествата на дебата. Яката захапка, с която се дъвче и лигави политическата класа, задава основния тон за песен. Ръмженето и скимтенето затварят спектъра на културно проявление в повечето случаи. Местата за обществен дебат, онлайн платформите и цялата мрежа от виртуални агори, излъчват едно и също послание: ръмжене и скимтене. Та като се замисля за моя случай си задавам въпроса, какво ще се случи, ако освободим погледа към „Един човек” от инерциите на тази враждебност и мнителност.
Ако за миг допуснем, че няма никакви схеми, далавери, злоупотреби и нарушения в правилата за неговото реализиране. Ако не гледаме на него като казионен проект. Ако не го подозираме в политическа зависимост. Ако изключим, че е поръчка на Библиотекарския. Ако не пресмятаме, колко детски градини ни коства. Ако не проектираме върху него цялата си неудовлетвореност от живота. Ако не очакваме някой друг да реализира представите ни за красиво. Ако не възприемаме публичното изкуство като градска декорация. Ако не го лишаваме от правото му на ненормативен играч. Ако не го възприемаме като заплаха. Ако изтрием всички тези „Ако”, тогава какво ще остане? Знам добре, какво остава. В привилегированата позиция съм да опитвам и меда и жилото на публичното внимание. Тренирам от две години в дисциплината „публично носене на вина“. Не се оплаквам, просто изразявам своята взискателност към жилото. Вашата реакция винаги ще е буреносна, моята работа я виждам като сигнална лампа, маяк. Нали за диалог си говорим, за комуникация. Този процес не отменя правото и важността на вашата стихийност, както и не обезсмисля моите илюзорни опити да я навигирам. През причудливата фигура на „Един човек” се стремя да покажа, че обществото е една гигантска, взаимосвързана, жива система, предназначена да улеснява обединяването и общуването в цялото. Толкова е просто.
Второ измерение. За да има настроение за разбиране, трябва да се събуди любознателния човек. Съвременните социални антрополози алармират, че сънят му е твърде дълбок. „Трябва да тичаш с всички сили, за да останеш на едно място, а за да стигнеш до някъде, трябва да бягаш поне два пъти по-бързо.” Това правило от „Страната на чудесата” е напълно приложимо за състоянието на познавателна будност, която вероятно липсва в Страната на абсурда, както наричаме мястото, което колективно обитаваме. Притъпените инстинкти за осъзнато натрупване на знания, срещат свръхпретенциите на творците.
Съвременният художник често е упрекван в познавателна надменност, че се е капсулирал във високомерните си теории, че херметически се е затворил в елитарния си ореол. Ако предходно коментираната точка на противопоставяне е свързана със способността за приемане, като портал към разбирането, то самото разбиране се оказва същинското бойно поле. И никакво предразполагащо настроение не може да примири враждуващите страни. Едните твърдят, че нищо не се разбира, а другите, че никой не ги разбира. Да погледнем набързо към проблемите на двете страни.
Доброволно скъсване на нишката на приемствеността там, където е прага на понятността, е ясно отличим проблем на неразбиращите. Неразбраните нетърпеливо настояват тя да се повдигне на следващото ниво. Неразбиращите виждат бездна в космоса от невероятни възможности за артистично изразяване, свръхпотентно нарастнали, особено тези от последните 50 години. За неразбраните това е сериозен проблем и липса на взискателност към самите себе си. И проблемът не е толкова персонален, той е социален. Имаме колективен проблем. Не се разбираме. Причините са многообразни, вероятно са свързани със способностите и на двете страни. Не се наемам да отговоря изчерпателно на този въпрос. Искам да поставя само една възможност за назоваване на проблема, защото той съдържа и собственото му разрешаване.
Да си представим анкета с един-единствен въпрос: Кой е най-съвременния художник, чието име може да назовете? Поглеждайки в кристалната топка виждам 90% от българите, достигнали и приседнали някъде около Пикасо, Ван Гог, Дали, в най-добрия случай Кристо, не без помощта на масмедиите и патриотични чувства. А след това, а сега? Отговор няма. Не помня имена. Това е тъжната картинка. Същевременно симулираме, че водим разговор с някой, който от време на време ни пита, това сега култура и изкуство ли са? „Един човек“ е от специална порода. От откриването на 6-ти Ноември 2020, това вече не е „моя работа“, но малко хора знаят, че е тяхна. Неговото извънредно постижение е, че е достъпен. За една година. Той е форма на изкуство, която е форма на разговор. Тълкуването, особеностите, характеристиките, функциите, уязвимостите… всичко е на показ. Ако има някакъв проблем с разбирането, бъдете взискателни и към себе си.
Или ми пишете:
Критическа платформа Един човек – Едно мнение
https://oneperson.bg.live/bg/page/schedule/kriticheska-platforma-edin-chovek-edno-mnenie.html
Един човек – Разни мисли: коментари, мнения, обяснения
https://oneperson.bg.live/bg/page/schedule/edin-chovek-razni-misli.html
Последвайте фейсбук страницата на „Един човек“
23.12.2020
Венелин Шурелов
