Един човек – едно камерно представление

„Един човек“ може да се тълкува като особен вид театрално събитие. Той е едно голямо тяло, побрало в себе си множество други тела. Съставящите го фигури са действащи лица с разнообразна мотивация и роля. Често изглеждат смутени, като извикан на сцената случаен зрител. Други намират този сценично-публичен инструмент за естествено продължение на дигиталното им протягане в мрежата. Един вид поредното медийно огледало. Има и такива, които виждат себе си уголемени, технологично преекспонирани, премащабирани в градската среда и това се оказва стимул за действие... култово. Наричам понякога „Един човек“ медиен екстеншън. За екстеншъните знаем, че много помагат в засилването на собствената ни значимост и са важен фактор в нашето окултуряване. Ако има основи в някаква архетипна човешка природа театрализираното поведение пред „Един човек“, то това е феномена на насоченото внимание. „Под светлината на прожектора“, както се нарича това явление на сценичната площадка в киното или театъра. В случая с „Един човек“ попадналият в светлината на прожектора се явява и прожектор сам по себе си. Едновременно съдържание и инструмент за неговото съобщаване. Светлината е важен фактор за производството на форми и смисли още от платоновата пещера, та до черната театрална кутия, каквато я познаваме днес. Тъмните часове на деня, смрачаването и развиделяването са особено въздействащи. Но отвъд ефектния тотемичен образ, визуалните контрасти и урбанистичното електронно-светлинно излъчване, „Един човек“ е изграден от светлина и всяко едно присъствие върху електронното му тяло е светлина. Не бих романтизирал това обстоятелство. Фигурата може да изпълнява ролята на комуникационен маяк, но и улична лампа, една от многото. Тя може да се приеме за сигнал носещ важно съобщение, но и като редови елемент от уличното осветление. Все пак светлината е съответна и на друго, твърде важно измерение на „Един човек“, а именно като изчезващо събитие, което не оставя материални следи. Поредният специфично театрален признак. „Един човек“ се архивира и обитава предимно в паметта на зрителя/участника/юзера с чиста семиотична енергия. Временността, преходността и неуловимостта, каквито ги познаваме в театралното изкуство са важни, но някак станали банални характеристики за инсталацията. За да отидеш отвъд тях се изисква дързък синкретизъм. „Един човек“ го постига, като предлага синтез на крупни елементи от театралната конституция. Той е едновременно режисьор, актьор, драматург, хореограф, сценограф и сценично пространство. Една фигура, една жива система, едно автономно тяло, набъбнало посредством комплексния компютърен алгоритъм, който го организира. Защото може да си го позволи, притежавайки свободата да жонглира със средствата за постигане на Тоталност: интердисциплинарност, нелинеарност, потапяне, интерактивност, комуникативност, автоматизация, цифровизация, транскодиране, модулност, мултимедийност, хипермедийност, мрежова свързаност, контрол и обратна връзка.

Режисурата на „Един човек“ е подчинена на един импровизационен, спонтанен, непредсказуем подбор от акции. Той е диктуван от идеята за важността, за собствената ни важност. Възможността, която ни предоставя за съавторство е допълнителен стимул и затвърждава значимостта на всеки участник. Режисьорската задача е: бъди себе си. Възпроизводството на отделни парчета реалност и либералният режисьорски подход, който има „Един човек“ към попадащото в неговото полезрение, позволява насищането му с широк спектър от образи. Те са спонтанни, първични, площадни етюди. Понякога са планирани и концептуализирани, електронната фигура е инструментализирана в проектирането на Аз-а. Друг път са игрови, инфантилни и несръчни. Особено интересни са ми неочакваните образи, визуални драскотини от случайно преминаващи хора, метеорологични влияния, светлинни проблясъци, сенки, прелитащи птици или кучета със своите проблеми. Те са мигновено пиршество на автоматизираната самоактуализация на системата, без да налагат йерархия в оста качество – стойност. Целият този свободен поток от възможни присъствия превръщат „Един човек“ в дигитален графит и това задава спецификата му като сценично пространство. Ако можем да си представим една система в състояние на постоянна зависимост и адаптация спрямо околността, то това е „Един човек“.

Драматургията на ежедневието се допълва от още един елемент, зареждайки се със знаци и смисли от глобалния новинарски поток. „Един човек“ не би бил един човек, без да има глас. Словесността на нашия протагонист е образувана от заглавията на новини от шест предварително селектирани уеб сайта, подаващи му теми, свързани с политика, икономика, технологии, градски живот, култура и изкуство. С хакерски методи, той всекидневно претърсва новинарския поток и предлага на модераторите на съдържание своя версия на заглавията. Присвоените изречения са интерпретирани от AI компонент (machine learning) и синтактично моделирани в 1. л. ед. ч. Така образуваните изявления на Един човек го свързват с глобалния информационен поток и същевременно задават неговите “лични” мисли, решения, действия, състояния. Обикновено не сме свикнали с това художественото произведение да взима самостоятелни решения, но на екраните четем: „Аз мисля…“, „Аз чета…“, „Аз отивам…“, „Тъгувам…“… Обикновено ние очакваме на театралната сцена някой да покаже/направи нещо интересно. Ситуацията с „Един човек“ е противоположна, той очаква от нас. Обикновено само зрителят гледа към произведението. В случая с „Един човек“ произведението гледа към зрителя. Забелязах в честите ми посещения в неговата зона, че вероятно именно тази способност за взаимно наблюдение, прави срещата с него по-скоро интимна. Въпреки изпъчената в градското простанство локация, мащабите и усещането за публичност, бих определил „Един човек“ като камерно представление. Тотемичното му излъчване успява да предизвика близост и вглеждане, все предпоставки за осмисляне.

„Един човек“ спокойно може да носи прозвището Homo Ludens, но и всяка негова съставна човешка част е подканена за игра. Той е нашият технологичен двойник, една човек-компютърна симбиоза, която не се базира на авторитарни решения, а на съществуването в заедност. Не е ли това мечтаният спектакъл?

Текст на Венелин Шурелов