Един човек :: Един вектор

   Бихме могли  да определим „Един човек”, доколкото той олицетворява  едно процес-ориентирано събитие, като вектор, по протежението на който се прехвърля, събира и обработва информация. В концептуалната рамка на австралийския писател и теоретик МакКензи Уорк, това би превърнало инсталацията на Венелин Шурелов в особен, абстрактен и постоянно изплъзващ се топос на парадигмалната за съвремието класова борба между “хакерите” и социалните/икономическите дейци, извличащи печалби от векторите на натрупване на информация, или т.нар. “векторалисти”.  Това са класи, чиято поява маркира, според Уорк, една посткапиталистическа ситуация. Хакерите създават нови инструменти (концепции, стратегии, програми и т.н.) за улавяне, подреждане и утилизиране на данни, а векторалистите експлоатират техния интелектуален труд (най-често) с помощта на патенти и благодарение на факта, че притежават нужната инфраструктура (вектора) за ефективната (създаваща стойност) дистрибуция и употреба на своеобразния продукт на този труд. От тази гледна точка бихме могли да поставим въпроса чий е „Един човек”  – дали е на хакера-художника, или пък е направен за и предоставен на хората интерактиратиращи (според Шурелов) несъзнателно/дейтафицирано с него? Същевременно, дали в последния анализ подобни “процес-ориентирани” събития не са винаги обречени да попаднат в ръцете на векторалиста, доколкото от данните събрани от (ненадейните) участници в “естетическия процес” може да бъде експроприирана стойност, за която те няма как дори да разберат (съответно дори не са в положение да изискват тя да бъде поравно преразпределена помежду им)?

Може би подобно запитване само привлича нашето внимание към полето на борбата за отговор (на въпроса за собствеността и експлоатацията) в дигиталната епоха – към едно векторизирано/процесуално пространство, чиито измерения постоянно се менят, допускайки във всеки един момент да бъде предоставено различно решение на казуса. Затова и, що се отнася до “Един човек”, в определен период бихме могли (донякъде наивно) да твърдим, че той е притежание на държавата, тъй като проектът е осъществен с нейна финансова подкрепа и на художникът му е било позволено да  постави инсталацията в сърцето на българското публично пространство, на няколко крачки от триъгълника на властта, и то на мястото на бившия мавзолей, което, както споделя Шурелов, множи възможните интерпретации на творбата му (или с други думи тя в качеството си на естетически обект, печели от това). В следващия момент обаче, когато стоманения гигант се превърне в скрап на края на 2021 г., виртуалното му тяло не е ясно дали ще изчезне и отново ще трябва да поставим въпроса и да преформулираме отговора. Информация, която е събирал и обработвал, би могла да остане в ръцете или на художника, или на държавата, или дори да бъде продадена на някой колекционер като архиварски “отпечатък” на творбата  както се продават снимки от пърформанси например, за да са конвертируеми от пазарна гледна точка. Тези данни биха могли да се превърнат например в повод за някое социологическо проучване  – все пак “Един човек” ще записва цяла година с камери какви хора минават покрай него. В ръцете на държава, която не следи непременно интересите на своите граждани, подобно изследване лесно би могло да се превърне в инструмент за контрол. Именно това се прави в Китай например, където социалните мрежи събиращи и обработващи подобни данни за потребителите си, са директно свързани с партията. От гледната точка на художника пък, те могат да се окажат  “заготовка” за бъдеща творба, чиято цел е да се хареса повече на (или да извлича повече информация от) една публика, която той вече познава и съответно може да таргетира. Това може би превръща всеки, който се занимава с процесуално изкуство, в потенциален векторалист, възползващ се от институционалната инфраструктура на света на изкуството. В крайна сметка, и Фейсбук би могъл да бъде разглеждан като подобен естетически обект-събитие, ако не ставаше дума за корпорация, която експроприира стойността на нашите данни, печелейки около 33 долара годишно за всеки свой потребител (а на платформата вече има  2.8 милиарда активни акаунта на месец).

Разбира се, това са само спекулативни размишления върху възможността за отговор, но те са такива именно заради  една втора, комплементарна, нематериална форма на творба като “Един човек”, чието тяло е една виртуалност (на данните), която може да бъде актуализирана и употребена във всеки един момент от множество актьори с различни мотиви и за хетерогенни цели. Подобна нематериалност приближава процесуалното изкуство до концептуалното такова, но при него езиковите игри са заменени с несъзнателната кибернетична акумулация на (сама по себе си все още) означаваща информация. В този смисъл “Един човек” е все още незавършена творба, която парадоксално ще се осъществи със своето изчезване, когато набирането и обработването на данни ще приключи и виртуалната форма на този абстрактен обект ще застине. Оттам-нататък на въпроса, чия е творбата, ще се отговаря всеки път, когато някой я актуализира, с цел да извлече някаква стойност в нечий интерес. И въпреки че подобен прочит хипотетично би позволил на данните, събрани от “Един човек” да бъдат употребени и по някакъв “позитивен” начин (например от държавата в интерес на гражданите), тогава се появява друг етически казус. Ако, както твърди Шурелов, ние неосъзнато ставаме съ-участници на творбата и съответно не съзнаваме (докрай) нито какви данни тя извлича от нас, нито за какво точно те биха могли да бъдат употребени, то възможно ли е наистина да се съгласим, или да откажем информацията да бъде  утилизирана наистина за “наше добро”? Все пак повечето уебсайтове и приложения на телефоните ни често твърдят, че събират данни с псевдоалтруистична цел – да подобрят нашия “user experience”, въпреки че не е ясно нито какво се усъвършенства, нито дали искаме то да стане по-добро. Изглежда, или ни трябват много по-образовани потребители (и публики), способни осъзнато да разполагат със своите данни, или ни се налага да се отдадем на лудитския импулс всички данни събрани от “Един човек” да бъдат заличени. По всяка вероятност и двата варианта са утопични и творбата на Шурелов е просто повод да се мисли за новите форми на борба, маркиращи тази посткапиталистическа ситуация (ако тя е наистина такава).