СЪВРЕМЕННОСТ. БЪЛГАРИЯ В „ЕДИН ЧОВЕК”

В разгара на панглобална криза, безпощадна атака срещу най-съкровеното за човешкия род –предназначението за оцеляване, в центъра на София се издигна един артистичен символ. Моментът вероятно беше съвпадение, но енергията му преля в съдържанието на това присъствие, един допълнителен емоционален щрих към драматичния спектър на интерпретациите.

Тази инсталация, стъпила многозначително върху основите на разрушения мавзолей на социалистическия лидер на България, се нарича „Един Човек“. Създадена от художника Венелин Шурелов.

За мен това е логото на съвременната архитектура в България. Абстрактно. Без да отричам правото на всички останали прочити, на които безпощадно се подхвърля всяко едно произведение на визуалното изкуство в града.

Няма да си позволя да навлизам в анализ в художествени категории. Първо поради неизвестен за мен обществен консенсус по дихотомията „добро“ и „лошо“ в съвременното изкуство. И второ, по този конкретен казус това е правено и изказаното варира по цялата оценъчна скала между „осанна“ и „разпни го“, съобразно разнообразните канони на валидиране на артистичните продукти. Или съобразно пълното им отсъствие.

Ще споделя правото си да употребя произведението архитектурно. Да го заимствам като визуализирана идея за съвременна архитектура. В България.

Архитектурните внушения в този случай са толкова много, че се чудя как да ги подредя по важност, но ще започна от мястото. Този светещ в разнообразни кадри чувствителен на въздействия „човек“ застава някак невинно, като че ли сам за себе си, без да мисли за настроението на заобикалящото го. Почти като извънземен обект, спрял по своя интергалактически път. Но всъщност се забива като меча на крал Артур в символния камък на градската митология на столицата ни, на място, натоварено с десетки години национално –исторически ресурс. Един 13-метров гигант се издига със самочувствието на Витрувиев символ, в средата на всичко, което сме преживели като град – на многото, което сме съградили и разрушили. И което помним, въпреки честото си желание да го забравим. Самото му присъствие вече създава архитектура – тя принципно  се отнася до всички важни човешки импулси като памет, съотнасяне, свобода. И може би най-много до поставянето на знак в пространството. Това е същинско натрупване на кодове – знак в знаково пространство, което изначално го изпълва с архитектурно съдържание. Защото това е същинската генеративна логика на архитектурата – да оставиш знак за присъствие в пространството и времето..

И времето – всичко върви с времето си. Това, което най-вече бихме казали за инсталацията „Един човек“, е вероятно определението „съвременна“. На 42 инсталирани по повърхността LED екрана постоянно се излъчва информация, но тук идеята е, че устройството не само я излъчва в повторение като обикновен ретранслатор. Като част от технологиите на изкуствения интелект, то колекционира новини и ги интерпретира синтактично. Това е функционалност в зоната на самообучението. Човекът на Венелин Шурелов „редактира“ смислово.

Не е ли това едно от стремленията на съвременната архитектура – да бъде адекватна на шеметния ход на съвременния технологичен бум и да гледа на продуктите си като на „роботи с фундамент“ ? Да се отказва дори от изконната си неподвижност и непоклатимост като референтна точка за стабилност във флуидната Модерност, с цел да се предпази от агресивните съвременни клонове на визуалното изкуство, които й оспорват правото и на определящо табу в градския пейзаж? За да остане фактор в конспекта от значения на съвременните неономадски общества на 21-ви век. Примерите в мегаполисите на света са безброй.

И най-интересното – новините от 6 сайта, предоставени на „човека“, звучат на екраните на този железен гигант  в първо лице единствено число. Те са персонализирани, отнасят се до него, до неговия глас.

А „той“ всъщност е „всички“. Създателят му казва:„Неговото поведение, неговият смисъл, неговият концептуален, естетически и смислов заряд зависят от нашата оценка, от нашата съпричастност, нашето взаимодействие с него". Всеки може да види себе си прожектиран на екраните, ако го доближи и постои до него достатъчно дълго. Този човек сме ние, живее чрез динамиката на срещите, репродуцира се чрез човешкото присъствие. Той казва – хората са всичко. Вие и вашето присъствие имате значение.

Архитектурното в този „Един Човек“  е не само неговата свързаност с историята. В неговата пропорционална „плоскосност“ изтича аналогията с ренесансовата едноизмерност на човека, който застава  като corpus mundi и като измерение на цялата си интелектуална храброст се заявява за „мярка за всички неща“. Архитектурна е също и заявката за настъплението на технокултурата, която доминира битието ни и моделира начинът, по който обитаваме днес. Това е нашето очакване от бъдещето и за бъдещето.

Но най-градското от всички значение тук е идеята за Демократичното – правото на всеки да се изяви, всички хора в един човек. Градът е такова нещо – струпване на хора с права плюс тяхната история. Инсталацията тук се изправя като повод, като провокация, която може да ни каже нещо за самите нас, разпитвайки ни за отношението ни към събитията в средата ни. Тя  може да ни покаже кои сме – физически и ментално. Как изглеждаме, как мразим, харесваме, оценяваме, желаем  - до колко ни има като готовност за споделяне.

И както казва авторът „не е важен предметът, обектът, продуктът, завършената материална форма на едно художествено произведение, важна е динамиката, способността му да се адаптира, това да представлява една жива система, един жив организъм". Той трябва да се опита да ни каже всичко за всички.

Това беше моята теза при дисектиране на тема за съвременната архитектура в България – да надникна в структурата на процесите, като съставена от десетки персонални присъствия. Защото архитектурата е всичко това, тя е идеята за Човека. И трудно мога да си представя по щастлива материална интерпретацията на този комплекс от феномени – който пространствено и времево да ги засяга в най-голяма пълнота.

Затова голямото ми желание беше интерактивният човек на Венелин Шурелов да каже „Архитектура“. Благодарение на своя художник, той направи това за българската съвременна архитектура и в чест на нейните създатели.

д-р арх. Мария Диамандиева, 2021