Представете си...

Представете си, че сте отишли на театър! Влизате в салона, настанявате се, настройвате се, с приятно привични жестове за изживяването..Докато изключвате телефона си, без да са ви приканили и кимате с разбиране, към човека, който се промъква покрай вас към мястото си, хвърляте поглед към сцената.. Сценографията е минималистична.. Едно манто виси на закачалка и толкова. Но ето светлините се приглушават и зрителите в залата притихват.. Тишината е такава, каквато е в театъра, точно преди да започне представлението -не гробна, като в класна стая, когато питат има ли желаещи за изпитване, а като пред парти-изненада за рожден ден, примерно. Винаги има някой, който не знае как се пази тишина в такива случаи, а също и поне един човек, който е овладял убиването с поглед до абсолютно майсторство, така, че нещата се уравновесяват, та с две думи - по-тихо няма да стане - Започвайте! На сцената не се появява господин със запретнати ръкави, говорещ по телефона и не се разнася женски смях от мизансцена, а вместо това осветлението отново се включва в режима при влизането на публиката и пак нищо. "Какво става?" Зрителите започват да се увъртат в седалките си и спорадични коментари прокъсват така трудно извоюваната тишина. "Това е некакъв нон-плей, копеле, аз четох нещо..", "Пфф", "Ебаси тъпотията". А няма и кой да попиташ.. Някой се осмелява да потърси отговорно лице, но се натъква само на гардеробиерката, която вдига рамене с изражението, достъпно единствено за гардеробиерките в театъра. Неколцина от най-младите зрители, чиито настойници до момента са успявали да ги удържат на седалките, вече са освободени да щъкат, "..докато почне, мама му стара!". В един момент, най-непослушните, даже дръзват да се качат на сцената и да притичат покрай закачалката с мантото, като покрай някой дядо, зачетен във вестника си в парка. Това прелива чашата за критика, който е дошъл с покана и място на първия ред. Той взема шапката си и докато излиза подхвърля към зрителите: "Нищо няма да има, може да си ходите -поредната простотия!" Малко след него напускат салона още една част от зрителите. През това време децата са се сприятелили със закачалката, дотам, че вече са пребъркали джобовете на мантото, където са намерили цяло съкровище.. Джобен часовник, термометър, електронен апарат за отчитане на кръвно налягане и малък бележник. "Оставете ги веднага обратно, повече никъде няма да ходим!" -шепти гневно една майка, както само майките могат да правят, когато децата им ги излагат на публично място. "Няма проблем" А? На сцената (или по-точно до нея се е появил дългоочаквания господин със запретнати ръкави и въпреки, че не държи телефон и не се преструва, че не вижда публиката, нещо в държанието му подсказва, че той има нещо общо с представлението, което носи хем надежда, хем облекчение, хем малко гняв, хем снизхождение у претръпналата вече аудитория.

"Кога ще започне?"

"Това е."

"Как е това -закачалка?"

"С манто..и още някои неща.."

"Това ли е 'Един човек'?"

В този момент от мантото се изтърсват няколко хартийки и се разпиляват по пода. Оказват се черно-бели снимки, запечатали маймунджалъците на най-смелите зрители, които са се доближили първи до закачалката. Някой забелязва, че апаратчето отчита нормално кръвно налягане. В тефтерчето магически започва да се изписва фраза: "Най-добрият баща на Индиана Джоунс е Джеймс Бонд". Минават часове или минути в този дух, като по-късно историята би могла да се повтори или не, да вземе обрат или предвидимо да свърши, както е започнала. Един човек, в дъното на салона, си цъка нещо в телефона, понеже се е сетил, че това няма значение. Никой не ръкопляска.

Чухте преразказ, с елементи на разсъждение, върху работата на Венелин Шурелов -"Един човек" на т.н. площадка "Мавзолей" в центъра на София. Венелин Шурелов е мой добър приятел. Със съпругата ми работят заедно от много години, по различни проекти, най-вече свързани с Дигиталните изкуства. Вярвам, че не живеете под някой камък (както аз, впрочем), та допускам, че може да сте чули или видели нещо, свързано с конкретния проект и знаете, че той, най-общо представлява интерактивна видео-арт инсталация, но и не точно, понеже "кръвта и душата му" е творческата работа с данни, като каквито третира, донякъде, дори и заснетото видео. Венко е потомък на Толстоистите в България, за който това значи нещо. Изкарал е школата по резба в Трявна, по пример на баща си, откъдето, според мен е запазил уважението към характера на материала, медията, средата, в която работи. (Дървото е капризна медия -има си своя воля, един вид.) Завършва и се утвърждава в класическата естетическа норма като сценограф. Като такъв работи с едни от най-големите ни режисьори, в най-престижните ни театри и получава редица официални признания. Паралелно с това, развива свой собствен подход към изкуството -"Subhuman theater" и се изявява в нормата на модерното и/или концептуално изкуство в много самостоятелни и съвместни проекти в страната ни и чужбина. Участва в изграждането на катедрата по Дигитални изкуства в Националната Художествена Академия, където ръководи магистърската програма. Изданията на ДА-фест (фестивал за дигитални изкуства) допринасят години наред за престижа на българската сцена, като същевременно дават възможност на младите ни артисти да усетят ритъма на световното изкуство. Случи се така, че му бяхме на гости, когато научи, че проекта му "Един човек" е одобрен в столичната програма "Навън". "Хм! Одобрили са го. Явно ще трябва да го правим." Това му бяха думите. Поздравихме го (нормално) и толкова. Доколкото го познавам и за миг не съм се съмнявал, че ще си скъса задника да си изпълни всичко съвестно. Превъртане бързо напред в наши дни..Взех участие в онлайн дискусиите, покрай открития и вече действащ проект и направо се смаях от нивото на професионалната критика, та реших да напиша това съчинение. За да съм напълно честен ще си призная, че като дете съм си мечтал да стана художник. Сега като гледам колко цинични са станали голяма част от хората, които професионално се занимават с изкуство, съм благодарен, че поне съм опазил чистото си чувство към тази висша сфера на човешкия живот. Именно на това чувство позволих да преразкаже със свои думи и картини, преживяването ми на въпросната творба. За мен това беше нещо ново, но в същото време и приятно познато. Не крия, че Един човек предизвика в мен много въпроси, разсъждения, находки и откровения, които не искам да изброявам, но споменавам за да разберете, че съвсем не изпитвам само възхищение. Ще обърна внимание върху главното, до което се сведоха моите търсения, а защо не и съмнения, а именно: "Човек ли е това? Това ли е човека?". Не за да защитавам моя приятел, а за да споделя радостта от откритието си, реших да ви кажа до къде стигнах. "Един човек" не е нито повече, нито по-малко, а точно толкова Човек, колкото един литературен герой или драматургичен персонаж. Изтъкан е от текст, във вените му тече мастило -написан е, но не е дописан. Това е много важно да се знае за литературните герои и който се интересува може да разгледа "Изкуството на романа" на Милан Кундера. Не е дописан, защото това е оставено на въображението на читателя (зрителя, когато се касае за драматургия). Иначе как ще оживее героя? Иначе как читателя ще почувства, че докато чете се случва нещо истинско, ако не "захрани" персонажа със собствените си асоциации, преживелици и лицеизрази? Но ако Едни човек е персонаж, какъв персонаж е той? Не е ли твърде беден, откъм сюжетна линия и характерни особености? Точно такъв е - един човек. Като от нашите ежедневни разговори, като от нашите малки истории или незначителни приключения. Той присъства във всяка книга, във всяка пиеса или филмова лента, но в отделни такива му е дадена повече светлина. "Светлините на града" и малкият човек на Чарли Чаплин е Един човек. Господин Целуфан от мюзикъла "Чикаго", също. "Господин за един ден" на моя съселянин Никола Статков, въплатен от гениалния Тодор Колев е Един човек. Плоският, черно-бял Половин човек от "Улицата" на Теди Москов, изигран от Лафазанов -отново. Защо е важно да хвърляме, от време на време поглед към незабележимия герой, към невидимия човечец, към омотания с бинтове, подобно на мумия, пациент? По ред причини, но на първо място, защото понякога това сме самите ние и то по-често отколкото ни се иска да вярваме. Младият български драмтург Иван Димитров, (който също ми беше приятел) получи шанса да постави пиесата си на Бродуей, озаглавена "Очите на другите". Многоокия "звяр" на обществото е изобразен от Радичков в "Ние врабчетата", където Един човек е представен достойно от Драги ми Господине. За отделния човек тълпата може да е приют или клада. За голямата група отделния човек е винаги, в известна степен чужденец. Вярвам, че сте чели "Другоселец"? Чужденецът, сам по себе си е гротеска -той не се вписва и отдалече му личи, че "не е от тук", колкото и да се старае да не се натрапва с присъствието си. Справка: "Ако пътник в зимна нощ" на Итало Калвино. Туристът Двуцветко, от плоския свят на Тери Пратчет с неговия самоходен сандък или "Галактическия стопджия" на Дъглас Адамс - чужденецът е шанс да се видиш отстрани, но и да видиш света по нов начин, като си представиш, че си на негово място. Гъливер, Гърбушкото от Нотрдам, Франкенщайн, Гаргантюа, са друг ред герои от ранните етапи на фантастиката, където вярното чувство на автора се е погрижило не да възвеличае откритието и нововъведението, а да подсигури място за човечността в него. За какво ни е притрябвало изкуството, ако не за да можем да гледаме към бъдещето с вярата, че ще можем да останем хора? "По дрехата посрещат, а по ума изпращат".Човек, на този свят, пристига гол, както и чуждия облича, в крайна сметка, дрехата съшита от кръпките на първите впечатления за него там, където е попаднал. Тази дрипа може да е очукутената броня на един попрестарял идалго, която, лъсната до блясък от верен приятел, отразява най-доброто в хората. Изпъстрения с кръпки кожух на Йовковия Серафим, шинела на Швейк или просто Мунчо, с каквото и да е облечен -всички те казват едно - "Сърце да е широко!" Един човек ще си отиде, ще умре или пък с него ще се случи нещо друго. Засега той остава като страж пред "минималното необходимо за да бъдеш човек". Светлината се брани в най-тъмното на мрака. Иронията на Шекспировия Хамлет, с която разглежда черепа на своя стар приятел -придворния шут Йорик е тъжна, но не и злорада. "Имаш ли сили за още една шега, за още една усмивка?" Там, където има място за усмивка има място и за човека. Трагедията и комедията се преплитат във всяко произведение, но решаващия глас е, в крайна сметка у зрителя/читателя. Решаваща е неговата стъпка за това дали ще възприеме Един човек като смътен силует, като сянка на "тъмен балкански субект", обвинен за палежа на Райхстага = сградата, която Кристо облече в текстил по своя си начин и по свои причини или ще види нещо повече като престъпи тънките червени линии на миналото? Плашило, Тенекиен дървар или момиченце почукващо с пантофките си по жълтите павета - един път, който трябва да бъде извървян за да даде своите дарове. Ще пристигне ли Дороти в Изумрудения град, където магьосника Оз да и каже, че е имала през цялото време средството да сбъдне мечтата си и това ще значи ли, че пътя е бил безполезен или точно обратното? Както виждате се отплеснах в съвсем друга посока, от тази, в която, обикновено се движат повечето визуални артисти. Такива са моите асоциации -такъв е моя прочит. Може би за един ерудит е трудно да види себе си в един обикновен човек и затова предпочита или да го пренебрегне или високомерно да го конфронтира, като го нарече тъп и грозен? Начинът, по който конструира битието си, по който Един човек, осмисля съществуването си, обаче е, мисля силно свързан с тази базова идентификация с онази минимална необходима човечност - най-малкото общо кратно между всички нас -това, което ни прави хора. Ами това е. Ако трябва да предположа, кой би харесал Един човек, бих казал, че това ще са четящите хора.