„Един човек“ - изкуството, попаднало в идеологически контекст… неслучайно

На 6 ноември 2020 г., в София ще се състои официалното откриване пред публика на проекта „Един човек“. Автор на инсталацията, състояща се от 42 LED екрана, е Венелин Шурелов, подкрепен от столичната програма „Навън“. За проекта се изписа много по медиите даже още преди да е стартирал. Това е по две ключови причини. Едната е свързана с настоящия опит на столичани с художествените инсталации, разположени на открито в градската среда - не съвсем “обяздена” територия у нас. Втората причина е мястото, на което от програма „Навън“ са избрали да разполагат произведенията на подкрепените участници в конкурса. Идеята на програмата е за срок от една година да оживи градската среда, с произведение на изкуството, което е спечелило одобрението на независимо жури. Творбата е с предварително зададен темпорален характер и създадена на базата на определени предварителни технически условия и параметри. Освен, че ще има своя времева рамка, произведението ще бъде представено пред взискателната софийска публика на една от определяните като ключови точки в града, а именно площадката „Мавзолей“ - мястото, останало след събарянето на бившия Мавзолей, в който дълги години се съхраняваха останките на бивш комунистически лидер.

Ситуирането на изкуство на открито не е нова практика в световен план и не е нещо невиждано и нечувано у нас, макар и не чак толкова често явление. Все пак има места в града, които са се превърнали в нарицателни по своя характер и взаимодействието с тях винаги се забелязва. Това са полемични ареали - арена на мнения, разнопосочни позиции и разбирания за света. Поставени на тези ключови места, артистичните проекти се превръщат в “опонент” на тепиха за ценности и културни разбирания. В една такава битка, която се разиграва с „Един човек“ в центъра на София, се оказва, все пак, че до голяма степен у нас потеклото има силно влияние. Изглежда къде си роден, макар и в нашия нов, съвременен демократичен свят, е от водещо значение. „Един човек“ се роди на площадката на бившия Мавзолей. А какво ли щеше да се случи с 8-тонното тяло, ако нямаше тази завидна възможност? Дали произведението щеше да загуби от стойността си, поставено сред други образци на съвременното изкуство, в някой по-обичаен контекст, в някоя по-периферна зона на града?

Самото място, без съмнение, е емблематично, но днес то бива все по-често митологизирано, в по-голяма степен, отколкото е реалната му социална стойност. В буквалния му прочит, към момента, става дума за една бетонна площадка, която граничи с паркинг от едната страна, а от другата с градски парк. В метафоричен смисъл, това малко пространство, изчистено урбанистично петно, граничи с Българската народна банка, с добре познатия хотел България, с Народния театър и не на последно място с Националната художествена галерия. В тази си позиция, празното петно изглежда почти като кулминационна точка в сложната социална и културна  градска структура. Този цивилизационен елемент се отразява и в реакциите на хората, които имат отношение към мястото по една или друга причина. Всичко това прави от малкото бетонно петно, поле за полемика между настоящето и миналото, между справедливото и измамното. В общественото пространство това поле се определя като “силно чувствително”. Въпросът е накъде обаче ни води тази “свръхчувствителност” към едно останало изпразнено от смисъл и значение градско петно.  Всичко това прави „Един човек” изцяло зависим от контекста, в който е попаднал, съвсем не случайно, - напротив, напълно нарочно.

Този проект е стремеж и артистичен опит да се предефинират подобни ареали чрез демократизиране на публичната среда. Бившата площадка на Мавзолея при Градската градина в София е едно пренаситено с идеологически възгледи място, медийно клише на кьоше. Преекспонирането му прави проекта не само навременен, но и много полезен за окото на обществото. В деня на откриването, това затворено в своя мумифициран спомен пространство ще се превърне за период от една година в медия, отворена за света.

Инсталацията може да бъде разчетена и като разказ за попадналия на правилното място, в правилното време, образ на изкуството. Дали е грешна постановката на тази художествена интерпретация или не, ще говорят само последствията от намесата, които предстои уважаемата публика да следи изкъсо до края на 2021 г. Това виртуално тяло е опит за възстановяване на реда в едно деградирало пространство - остатък от разрушено наследство, с натрупани един върху друг исторически пластове, утайки, и идеологически наслоявания. В плоските екрани на яркото съоръжение се вижда отражението на живота, такъв какъвто е в едноизмерния си образ на настоящето. „Един човек“ ще предава наживо всекидневието около себе си, в някой случаи безмълвно, в други по силен и въздействащ начин. Епично издигналото се екранно тяло всъщност вече ни е поставило с едната си страна в миналото, а с другата – в бъдещето. Самото тяло е настанено удобно на празната площадка - изходна позиция за постоянно случващото се настояще. Това произведение е нещо много повече от полемичен образ, случайно поставен върху руините на отдавна отминал идеологически спор. Публиката ще има възможността още веднъж да подреди приоритетите си, когато преминава през градската среда. Вероятно с тази инициатива програма „Навън” се старае да извърши един ключов преход за изкуството, силно закъснял, но отдавна чакан от всички нереализирани и замръзнали във времето, блокирани под тежестта на градския призрак, творби. Произведението е наситено със собствен смисъл и в същото време остава поставено в една изходна позиция, бидейки неизбежно подчинено на контекста, в който е изградено. Това е творба-двойник, на всичко, в което е можело да се превърне празното пространство в сърцето на столицата. Събирателен образ на паралелната реалност, на идеализираната представа за едно свободно изкуство, което не се подчинява на цензурата, което е независимо, зародено от идеята на твореца, а не по поръчка на властта. Разбира се, днес е много трудно да си представим аполитично изкуство. Но ако можехме, вероятно „Един човек“ би бил идеалния проект за тази роля - извисен, неутрален, безучастен наблюдател, комуникатор на обективните обстоятелства около температурата на въздуха, предавател на моменти от живота на София.

Преекспонирането на историята и привързването към псевдо-митологичните образи на антиутопиите вкочанява обществото, понякога го прави зависимо, а друг път го обърква в преценките. Интервенции като тези, които правят артистичните намеси, неизбежно ни поставят в ситуация на преоценка на ценностите. Поставят ни въпроса директно „Кое е важното за нас сега?“ В случая, обективният феномен е, че за първи път в България се появява възможност за изграждането и показването пред публика на художествен образ, който кореспондира със световните примери от сферата на Дигиталните изкуства. В поредица от интервюта Венелин Шурелов дава примери за творби, които са повлияли върху неговия труд като видео скулптурите на Нам Джун Пайк и телекомуникационните проекти на Кит Галоуей и Шери Робиноуиц, Робърт Адриан, Масаки Фуджиката, Карстен Николай, Knowbotic Research, Cityspeak на Джейсън Люис. Другата роднинска линия следва развитието на съвременното изкуство и по-специално реакциите спрямо технологиите. В родословното дърво на инсталацията са записани още кибернетиката на Норберт Винер, медийната теория на Маршал Маклуън, естетика на системата на Джак Бърнам, лед диодните инсталации на Джим Кембъл, подслушващата програма на Бен Рубин и Марк Хенсън, „Одисея 2001“ на Стенли Кубрик, „Близки срещи от трети вид“ на Стивън Спилбърг, „Блейд рънър” на Ридли Скот, Таймс Скуеър на Ню Йорк и Токийските квартали Шинджуку и Шибуя.

Към тези примерите можем да добавим още много други, именно защото историята трябва да се помни. И не само - тя трябва да служи за вдъхновение, за пример, за източник на познание. Но дали тя иска от нас да се превръщаме в нейни верни слепи поклонници? Все пак следва и да се живее, извън подчинението на материята и по възможност в будно състояние. Творбата на Венелин Шурелов ни улеснява в тази задача, защото отброява времето секунда по секунда, показва актуалните дата и час и не пропуска нито един детайл от средата, в която се е наместила удобно и в която, да се надяваме, ще погостува известно време.

Автор: Петя Чалъкова