Как отглеждаме „Един човек“

 „Действително, в най-добре развитите сфери на съвременното общество присаждането на социалните в индивидуалните нужди е така успешно, че сякаш разликата помежду им е чисто теоретична. Можем ли наистина да направим разделение между масовите медии като инструмент за информация и забавления, и същите – като средство за манипулация и индоктриниране?“

Херберт Маркузе, „Едноизмерният човек“

 (1964)

През 2010-та година присъствах на лекция на Венелин Шурелов, в която той говореше за връзката между машина и човек. По това време бях на седемнайсет години. Залата беше пълна с други тийнейджъри като мен - лекцията беше част от програма, която имаше за цел да среща ученици с актьори, сценографи, режисьори, критици, по време на протичането на МТФ „Варненско лято“.

Слушах Венелин Шурелов и за първи път чувах човек на изкуството да говори с такова вдъхновение за машината. Слушах го и не можех да спра да се питам – а не се ли опасява от бъдещето, което нашия високо технологичен живот ни предписва?

Питах се – но нямах смелостта да попитам. Затова беше голямо облекчение, когато чух глас от аудиторията да задава точно същия въпрос – не смятате ли, че модерните технологии са нещо опасно, не смятате ли, че те ще изместят с времето човека от неговото място в изкуството, не се ли страхувате, че театърът изгубва бъдещето си като изкуство, боравещо с човешкото тяло като „суровина“.

Не помня целия отговор на Венелин Шурелов и трябва да го парафразирам тук с важната уговорка, че го предавам пречупен през моите тийнейджърски спомени: той говори за различните видове мотивация, с които можем да използваме продуктите на прогреса в стремежа си към още прогрес. И още – как всеки инструмент за развитие в историята винаги е водил и до градивни, и до деструктивни резултати.

Точно както и машините. Може и да има машини, които ще навредят на човека. Но има художници, каза Венелин Шурелов, и те използват машините за да правят изкуство. Така че няма защо да се страхуваме.

„Докато има художници, всичко ще бъде наред.“

Тази година, когато научих, че именно той е авторът на инсталацията „Един човек“, веднага се сетих за тези негови думи. Развълнувах се много, без да съм наясно точно защо.

Пред БНР Венелин Шурелов дефинира „Един човек“ като събирателен образ на обществото и държавата, а в интервю за „Свободна Европа“ добавя, че все пак проектът живее живот отвъд интерпретациите на автора си – и в този смисъл, Шурелов призовава към „разрояване на интерпретациите“.

( https://www.svobodnaevropa.bg/a/30933837.html ; https://bnr.bg/horizont/post/101369127/edin-chovek-sabiratelen-obraz-na-obshtestvoto-i-darjavata )

13-метрово тяло, съставено от LED дисплеи, захранвани с визуално съдържание от компютърен алгоритъм, който пък от своя страна черпи поводи за размисъл от няколко подбрани уебсайта, както и от материала, заснет от камерите на самия „Един човек“. Екипът му приема също предложения за текстове и видеа, които да влязат в алгоритъма и да бъдат излъчени чрез електронното му тяло.

Аз посещавах инсталацията дни наред, преди да ми се наложи да замина от София, и имах момент, в който визитациите ми започнаха да ме навеждат на съмнения: какво всъщност прави „Един човек“?

Чувство рутина, дори и едно друго – за разочарование – започна да ме наляга. Нищо ново не се случва по екраните. И всяко следващо посещение ми носи все същите мисли и асоциации.

И изведнъж ми просветна нещо, което сега изглежда твърде близо до ума:

В продължение на една година този наш нов софийски „човек“ ще приема, „премисля“ и отразява обратно действителността около себе си, такава, каквато успява да я разбере с компютърния си алгоритъм.

А как ще я разбира, зависи от това, как му я представяме ние като общество – но и като индивиди – комуникиращи с него.

„Един човек“ е медия. Той е инструмент.

И, наистина – той нищо „ново“ няма да ни „предложи“ – ще ни върне точно толкова, колкото му дадем ние.

И самият факт, че първата ми работа, когато този огромен интерактивен монумент се появи в центъра на София, беше да застана пред него и да чакам нещо да ми предложи, вече беше един недобър опит за възпитание на този „новороден“ човек.

Той ще живее общо една година и наскоро навърши един месец. Точно като нас, той има ограничено време, дадено на земята. И, точно като нас, той сам по себе си не може нищо на никого да даде – той има нужда от общуване. Той има нужда да бъде включен в една култура, в едно общество. Той има нужда да чуе и види нашите истории, за да напише своята. И, сами разбираме – нашите, искаме или не, ще бъдат вплетени в неговата, дори и да откажем да ги разказваме. Може да излезе, че мълчанието ни към този акт на изкуството – харесван или не, свидетелства за отношението ни към света точно толкова, колкото и думите ни, отправени към него.

Когато за първи път видях екраните на инсталацията, помислих си: тези квадрати ми приличат на конферентен разговор в Zoom. Приличат ми на мълчаливите лица в една online лекция, в която хората се притесняват да зададат въпроса си и се страхуват да предложат отговор. И искам да ми заприличат на нещо друго, но как аз самата бих опитала да ги променя?

И оставих този въпрос отворен. Оставям го и сега.

„Един човек“ е инструмент за комуникация. Проводник, който стои в центъра на София и чака възможност да провежда онова, което му бъде подадено.

Смисълът на „Един човек“ е може би именно в предизвикателството да обходим границите на възможностите му. Да намерим приложение на неговите способности. Да, той е един ограничен във времето и пространството инструмент. Но все пак – огромен инструмент в центъра на града ни. Можем да го ползваме, за да сънуваме наяве и да чакаме отговори на въпроси, които не сме задали. А можем и да го превърнем в будилник, който да ни вади от тази дрямка на инерцията.

Можем да хвърлим по него картини и думи, които той да ни върне обратно такива, че да се зачудим какво всъщност сме се опитали да му кажем. Или да чакаме пред тишината на електронните му светлини, разочаровани от собственото си статично отражение в екраните му.

Можем  да го използваме, за да се учим как да не мълчим и да не чакаме, а да намираме възможностите за живот и разговор в неодушевения свят помежду ни.

И се сещам пак за думите на Венелин Шурелов през 2010-та: докато има художници, всичко ще бъде наред. И си мисля: „Един човек“ – едно празно платно.

Биляна Тодорова