„Един човек“ е кръстовище

„Един човек“ е кръстовище – светофар, регулировчик, изнервен шофьор и мияч на стъкла едновременно.

Може би светофара не смогва на трафика и регулировчика трябва да възпроизведе командите му с позицията на тялото и ръцете си? Може би шофьора е изнервен, защото е объркал посоката и чака реда си в задръстването, само за да направи обратен завой на кръстовището и отпраща мияча на стъкла с кратко поклащане на показалеца си в равнината, в която се движат чистачките?

Ситуация – не толкова фигура, колкото ход на дъската – Един човек на площадка „Мавзолей“. Пешка на Г4. Пешката има най-много ходове, но всички те са напред. Хода на пешката дава посока на цялата игра. Пътят и е съпроводен с избори и уникални възможности. Дали да тръгне на „Ура“ или да пропусне шанса да превземе наведнъж две квадратчета и как ще се отрази това на общата защитна формация? Дали да заплаши с риск да загине, дали да отнеме или да продължи гордо напред? Да се превърне ли в царица, когато достигне предела на игралното поле или в друга фигура, защо не?

„Един човек“ е името на проекта на Венелин Шурелов, но не и рокада на автор и творба. „Един човек“ не е името на Един човек, а Един човек не е човек, ако няма име. В тази връзка той не може да бъде безименен като Последния човек, нито Адам, като първия, защото не е. Той не е този, чието име не бива да бъде споменавано, иначе би бил не човек, а чудовище. Той има име, но за него не е ставало дума или е било споменато твърде рано в разговора, за да ни направи впечатление и сега е малко неловко да питаме. Може пък да е човек претърпял катастрофа с амнезия, забравил името си, но то ще се върне, заедно с паметта, когато някаква дребна случка, отключи емоционално преживяване? Може значението на името просто да липсва или да няма отношение към ситуацията.

Ситуацията „Един човек“ не третира конкретна развръзка, при която името му става известно или някой решава да се идентифицира с него –това е история с отворен край. Дори в контекста на философския размисъл, ние винаги имаме предвид един конкретен човек с име и стойност в живота ни, макар да се стремим да си поставим емоционална дистанция от него в абстракцията на генерализиращата спекулация. Отсъстващото, но налично по подразбиране, име е драматичният момент, който има потенциала, чрез вакуума да поражда смисли и да задвижва истории.

В тази безтегловност, обаче, много добре пуска своите корени Прякора. „Един човек“ вече беше наречен Тулуп и така се вгради в политическия живот на страната. Един човек управлява държавата и определя така своите критици. Критиката обвини „Един човек“ във връзкарство – че е „Наш човек“ и му лепна етикета, с което го направи пряк участник в обществения процес. Хипстър Ендърмен се появи като асоциация сред по-младите зрители, а сред по-старите – Тетриса и така игровия ресурс на „Един човек“ стана по-видим. Унижението и Човечето от знака за тоалетната или Робота Марлборо, включиха в ход други смислови натрупвания, всяка от които отразява по нещо от концептуалния заряд на „Един човек“, но общото е едно –намерението той да бъде уязвен, поруган, опозорен.

В същността си Изкуството е неразривно свързано с усещането за публичност, но в терминологията англоезичното понятие Public art има своите конкретни измерения, които не се изясняват достатъчно с преводното – Публично изкуство. За щастие окончанията, в българския език дават възможност различните му аспекти да бъдат разгледани по отделно. В полето на Публичното, (което отнасяме, най-вече до мястото), „Един човек“ стои пасивно, не много далече от един Стълб на позора или кръст за разпятие, в контрапункт на мястото за отдаване на почит в Култа към личността на Георги Димитров – „Мавзолея“, където не духовното, а телесното е представено като обект на възхищение и увековечаване.

Публицистично, „Един човек“, присъства със своите „изявления“ – текстови публикации с голям шрифт върху екраните, синтезирани от електронните медии и преформатирани в първо лице единствено число. Публицистиката се отнася до качество - начина на представяне на едно изкуство и дали в него автора заявява позиция. Третият аспект, бихме нарекли Публиково – (с активното участие на публиката) и в него, намираме най-голямата плътност на „Един човек“. С пълна сила, бихме могли да наречем този аспект и социален, защото тук се оценява способността да социализира или да генерира свой собствен контекст.

Мислете за уличен фокусник на интелектуални кокили или за видео-арт-мим! Мислете за Виенско колело по Софийски, (такова, което продава гевреци) или пък стена за катерене на самия себе си. Тук непознатият персонаж разгръща пълния си потенциал във възприятието на индивида, който е готов да приеме предизвикателството на „Един човек“ като Арт-Атракцион с всички рискове от контакта с непознатото, въпреки „конструкционната“ обезопасеност. Човешката същност е намерила изражение като функционална екстензия, опосредствяваща динамичния характер на автентичния контакт между хората. И така, що се отнася до „Публичното“, то отговаря на въпроса: „Как то се вписва?“. „Един човек“ не се вписва, а предпочита да се отнася стоически към своя заварен контекст. „Публицистичното“ се отнася към въпроса: „Какво мнение се изразява?“. Недвусмислената авторска позиция за мястото на съвременното изкуство в публичното пространство, логично оставя „Един човек“, който сам ‚списва‘ своето мнение да я потвърди или не. „Публиковото“ се отнася до въпроса : „Какъв социален периметър описва, творбата?“ и това само в прекия смисъл е зрителното поле на камерите, които „качват“ силуетите на „съучастниците“ върху екраните, като им позволява да влязат във взаимодействие не само с „Един човек“, но и с другите хора, оставили своя отпечатък на електронното му тяло.

Каквото и да си говорим, обаче на „Един човек“ в един момент, все от нещо „му писва“ и точно това се случва, когато на всеки кръгъл час камерите започват да излъчват пряко и в пълен мащаб попадащото в техния фокус. Тогава „Един човек“ просто си взема почивка –него го няма на мястото на събитието за да е ясно че собственото му битие е изцяло когнитивно, а не материално. Това, което остава от него в тези моменти са това, което остава след „Един човек“ по принцип – едно впечатление, спомен или емоция. Режимът на Емулация – това, че позволява друг да се постави на неговото място, най-силно се доближава до сакрално-човешкото в цялата история. В личното си битие „Един човек“ се измерва само със себе си и е висок точно „Един човек“. 13 метра висок става само зрителя, който е застанал в полето на камерата, в този режим - Емулация.

Семплите цифрови стойности за показатели като температурата и замърсеността на въздуха, атмосферното налягане, нивото на батерия, които изкристализират в образа предават деликатно едно усещане за интимност, а към тях бих причислил и GPS – координатите на локацията, станала първата точка в България в „колекцията“ на Earthcam, приобщаваща към страната ни цялото земно кълбо. В случай, че всичко това звучи ненужно сложно, то може просто да бъде забравено. Песента на един уличен музикант се забива в главата ни само, когато тя ни е харесала, защото ако не е успяла да се промъкне в такта на ежедневието, просто остава нечута. Мислете за Tom’s dinner на Сузан Вега!

Дали „Просто човек“ ще ни бъде достатъчно или вечно ще се оглеждаме за нещо повече? Дали уникалното във всеки от нас има шанс да интегрира външните наслоявания или черупката от очаквания към нас „от другите“ ще се окаже непробиваема? Екзистенциални въпроси, чието отговаряне става не с кратки фрази, а с цялото същество, в пълния индивидуален обхват, който наричаме свой живот. Може би ни предстоят времена, през които много неща ще надигат глас в претенция към изконно човешкото? В тези дни, може би „Един човек“ ще напомни, че Човек заслужава да се нарече само това, което носи своя кръстопът вътре в себе си? Подозирам, че изкуство и религия стават едно цяло само, когато успяваме да погледнем активно на себе си от позицията на възможно най-добрата перспектива. А „Един човек“. Един човек, в крайна сметка, е само това, което ще направи със себе си, но преди всичко е едно много силно начало.

Текст Пламен Димов

29.11.2020 г.